НЯКОИ ОБЩИ СВЕДЕНИЯ ЗА ВРАБЕВО
ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО
Селото през 18 и 19 век било турско. Само в 5 - 6 къщи /семейства/, имало българи, наричани от турците ярлийци. В културно отношение турците били много назад. Училище не са имали и почти всички били неграмотни. Синовете на богатите турци ходили на училище в други големи села или градове, където покрай другото били подготвяни и за бъдещи управници и ходжи. Голяма част от къщите били малки - покрити със слама или плочи. Само тук-там из селото се виждали големи двуетажни къщи на богати турци и то повече в центъра на селото. А той - центърът на селото, се намирал там, където е и сега. На мястото, където сега се издига голямото здание на кметството и земеделската кооперация се намирала голяма джамия. Срещу джамията, в днешния църковен двор, се намирала двуетажна къща. Първият етаж на тази къща се използвал като хотел / по турски - одаи/, където пренощували закъснели пътници. Все в този етаж имало отделна стая, която служела за кафене, където турците се събирали на приказки /мезлиш/, на лафмоабет. Имало и отговорник на кафенето, който обслужвал одаите /хотела/ и правел кафе. Вторият етаж на къщата служел за седалище на кмета /мухтаря/ на селото. Малко по-нагоре бил построен хамбара, в който събирали храните, които постъпвали от данъка десятък. Тази сграда също била на два етажа - първият дълго време след Освобождението е служил за обор на селския бик, а вторият имал три стаи, които се използвали през турско за хамбар, а след Освобождението, в различни периоди - за общинското управление, за складове, за телеграфо-пощенска станция. В съседство с хамбара били построени малки дюкянчета, в които се продавали разни стоки - сол, газ и др. След Освобождението тези малки дюкянчета попаднали в ръцете на Топузите, на Стою Топузов, който отворил кръчма. Скоро след Освобождението джамиите били съборени и от тях не останала следа. Едната джамия била сред селото, а другата - в горния му край, където била къщата на Рошковци. До нея било построено двуетажно здание, в което след Освобождението било открито българското училище.
А че наистина джамиите са били на тези места, разказват старите хора. В своите спомени от детинство Георги Михов Пицов ето какво разказва:
"През 1916 г. по време на Първата световна война баща ми не беше мобилизиран. Той беше оставен в село като майстор колар да поправя колите на селяните. Наложи ни се да си правим малка постройка. Трябваше да се вадят камъни. Баща ми взе кирка, лопата и маджарка и започна да копае. Като разкопа на дълбочина един метър на площада пред църквата, започна да вади добре одялани камъни. Тогава той ми разказа, че тук някога имало турска джамия, съборена след Освобождението."
Турското население във Врабево било многочислено, тъй като и самото село било едно от големите села. То се простирало от площад /мегдан/ "Камъка" на запад до турските гробища, на изток - също до турските гробища. А че наистина турците били много ни показва обстоятелството, че те имали на три места гробища. Първите били в източната част на селото, там, където е построена през 1927 г. бикарницата, вторите били на западната част на селото, там, където е построено училището, а третите малко по-далече на запад, на височината зад стопанския двор. Големи и малки побити камъни се издигали над турските гробове. Когато българите заселили селото, започнали да ги чупят и да ги използват при строежите на къщи и други постройки. Голяма част от тези камъни били начупени и с тях запълнена част от "Шаповското дере", там, където минавало шосето за Троян. Високо се издигали в селото и двете джамии със своите минарета. Всеки петък ходжите излизали на минаретата, извършвали молитви и призовавали правоверните мюсюлмани на молитва. В селото имало двама ходжи. Единият от тях живеел в старата къща на Радю Боев, недалеч от джамията. Тази къща била използвана за живеене дълго време след Освобождението. Тя била с широк сайвант, а от двете страни на сайванта имала по 2-3 стаи в които живеели двете жени на ходжата. Такава голяма къща имал и богатият турчин Али Аминиолу - един от управниците на Врабево. Неговата къща при заминаването му за Турция била купена от Васил Агумски, дошъл от Колибито /Черни Осъм/. Тази къща също била използвана дълго време за жилище. В селото имало още няколко такива къщи, разделени на две отделения, във всяко от които живеела по една жена на турчина, тъй като богатите турци имали по две жени. През вечер тези турци отивали ту при едната, ту при другата си жена, която се грижела за децата си и за мъжа си, когато отивал при нея.
Турските кметове /мухтари/ били приближени на властта, която ги назначавала. Те се грижели за реда, за спазване на законите, издавали документи и т.н. Мухтарят заверявал документите за продажба на имоти, на добитък, за което се събирали определени такси и данъци - беглик, интизап, вами и др. Тези данъци, наследени от турците, се събирали чак до 9.IХ.1944 г.
Особено тежък бил данъкът джизие, който се събирал от всички неверници /българи/ от 18 до 60 годишни. Друг данък бил десятъкът, плащан /събиран/ от турци и българи. Всяка година от Севлиево[1] идвала специална комисия, преди да започне жетвата и беритбата на царевицата, обхождала нивите, засети с разни земеделски култури и на всеки стопанин определяла десятъка, който трябвало да предаде в общината, която го прибирала и после го предавала на държавата. Непосредствено преди Освобождението кмет /мухтар/ на Врабево бил богатият турчин Али Аминиолу. Той се ползвал с голяма почит и уважение пред централната власт, често ходел чак в Цариград за уреждане на някои въпроси, свързани с управлението на каза Севлиево. Той организирал врабевските турци, които се присъединили към дебневския башибозук и взели участие при потушаване на Новоселското въстание през 1876 г. Ето защо, когато започнала Освободителната война и когато русите наближили Ловеч и Севлиево, той най-напред напуснал Врабево и заминал за Цариград. Докато бил още във Врабево, той взел за прислужник на жените си от Малки Врабево Тодор Рабаджийски, 10 - 12 годишно момче. Той носел вода на кадъните, сечало дърва, ходело за покупки, тъй като кадъните нямали право да излизат от двора навън, за да не ги види чужд мъж.
Същият Тодор Рабаджийски след Освобождението разправял следното:
"Бях 12-годишно момче, когато отидох във Врабево, чирак у богатия турчин Али Аминиолу. Като малко момче имах право да влизам при кадъните и им изпълнявах това, което ми нареждаха. Турчинът беше доволен от мен и затова ме оставяше всяка година. Когато обаче видя, че брадата и мустаките ми почнаха да растат, той ме повика, плати ми и каза, че ме освобождава и аз напуснах къщата му. Със спечелените пари си купих селище на "Камъка" и там си направих малка къща."
Улиците на селото били тесни и криви. Лятно време те били прашни, покрити с пепел, а зимно време - с кал. Пред главната джамия имало доста голям мегдан, където спирали пътници от други села. Друг мегдан бил този, който и сега съществува и носи името "Камъка". Този мегдан /площад/ носи името си "Камъка", тъй като от незапомнени времена, може би още от българско, на средата му имало голям камък. Турците не променили името му, защото намерили нещо сходно между този камък с този в техния свещен град Мека /каабето/, който се тачи от турците като свещен. Кога и кой е донесъл този камък - грамаден и недодялан, на мегдана, не се знае, но турците го запазили непокътнат. Дълго време след Освобождението големият камък стоял на средата на мегдана като стожер, около който се играели вити хора.
В по-ново време, когато се правела настилката на площада, камъкът бил разбит. Не се минало много време и врабевени разбрали, че площадът без камъка не отговаря на името си и поставили отново такъв, макар и не толкова голям.
Турците почитали “Камъка”. Когато умирал турчин и го понасяли към гробищата, минавайки през мегдана, спирали пред камъка, слагали умрелия на него, ходжата изчитал молитва и тогава продължавали.
От двете страни на дола, който протича през източната част на селото имало малки турски къщички. Тук, в тази част на селото, се намирала единствената чешма, наречена "Ламбанка", от която се снабдявали с вода за пиене голяма част от турците. В долния край на селото също имало чешма, закопана в земята. От нея с вода се снабдявали турците от долния край. Водата на изворите на м. "Царевец" също била използвана. Общо взето водоснабдяването на Врабево през турско било много лошо. То се дължало на това, че турците не били взискателни към водата и задоволявали своите нужди от кладенци, герани, долове и т.н.
Главният поминък на населението било земеделие, скотовъдство и овощарство. Сеяли главно царевица, пшеница, овес, ечемик, просо и др. Обработката на земята ставала по много примитивен начин и затова добивите от културата били много ниски. Хлебородни били земите северно от шосето Троян - Севлиево. На юг нивите били мочурливи и не давали хляб. Богат се смятал онзи турчин, който имал ниви по високите места, които не окисвали. Има такава приказка:
Когато турчин отивал да се жени, питали го:
- Имаш ли ниви по високите места?
Ако отговарял "Имам" - давали му момата, а ако отговарял "Нямам", казвали му:
- "За тебе нямаме мома".
Турците се славели като добри животновъди - отглеждали говеда, коне, биволи, овце и много кози. Пасища имало в изобилие и с малко труд, турците отглеждали много добитък. Любимо занятие на турците било овощарството. Те отглеждали главно ябълкови, крушови и сливови дървета. Плодовете сушили на примитивни сушилни - на пушека или на слънцето. От така изсушени плодове приготовлявали сладки ошави. Турците обичали да присаждат по полето и по мерите диви круши и киселици. Така може да се обясни защо по мерите имало много присадени плодни дървета - червенаци, тайменци, кратунеци, першевици. Много от тези сортове турците донесли от Мала Азия. Лозята били засаждани по стръмните склонове на баирите, където и сега личат границите на отделните лозя. За лозята отделяли съвсем малко грижи, а те давали богата реколта. Основен сорт бил памидът. Местата, дето били турските лозя, и досега носят името "Лозята", макар че там няма никакви лозя.
В заключение трябва да кажем, че Врабево повече от 200 години е било турско село, в което имало само 5-6 български къщи. Въпреки дългото робство турците не могли да заменят имената на местностите извън селото със свои, а останали да ги наричат с българските им имена, като например: Грамадето, Дъбравата, Елица, Лазарица, Шарпатица, Шурлът, Въртешница, Сръбци и много други.
През 1675 г. жителите на с. Драгана се оплакват от тормоз при събирането на допълнителни данъци. От Високата порта нареждат: „Раята да не се тормози без основание”. Всички зверства са се вършили на местна основа, без знанията на управляващите в Истанбул.
Оплакване на населението на търновското село Драганово от беззакония при събиране на извънредните данъци и такси 5 – 15.ІІ.1675 г.
Препис на хюкм в шикяйет регистър от 11-20 зилкаде [10]85 (5-15.ІІ.1675 г.). Документът е изписан с черно мастило на дивани.
Факсимилно публ. в: Majer, H. G. Das Osmanische “Registerbuch der Beschwerden” (Sikayet Defteri) von Jahre 1675. Wien, 1984, p. 45b, ІV.
Превод: М. Калицин
Заповед до кадията на Търнови.
Населението на село Драгана, спадащо към споменатата каза [Търнови], е изпратило арзухал до височайшия ми двор. То съобщава, че плаща определените с моя свещена заповед извънредни налози на назначените за събирането им чиновници, без никой друг да се намесва и да упражнява незаконен тормоз върху тях. Сега обаче мютеселлимът на Силистра ги е измъчил много като не само им е надвзел противно на шериата и кануна двадесет и четири гроша, но е хвърлил в затвора двама души. Отправена е молба за моя свещена заповед лицето да бъде заставено да върне незаконно надвзетите суми и да му се попречи да ги притеснява. Записано е [сумата] да бъде върната и без законно основание [раята] да не се подлага на тормоз.
[Написано през] средната десетдневка на зилкаде [10]85 (5-15.ІІ.1675 г.)
› š
Злоупотребите и в турската администрация се наказват сурово. Ето една султанска заповед за злоупотреби, вършени от съдебен писар. За провинението му нареждат да бъде изпратен в затвора и за изпълнението да се докладва.
Злоупотреби на съдебен писар в град Търново
26.V.1571 – 13.V.1572 г.
Препис на хюкм в мюхимме регистър. Документът не е датиран, но съгласно съседните преписи може да бъде отнесен към 979 (26.V.1571 г. – 13.V.1572 г.). Изписан е с черно мастило на дивани.
Факсимилно публ. в: 12 Numarali Mьhimme Defteri (978-979/1570-1572), Ankara, 1996, № 981.
Превод: М. Калицин
Връчи се на Махмуд паша.
Заповед до кадията на Търнови.
Моят везир Махмуд паша – нека всевишният Аллах продължи величието му! – изпрати следното писмо до честития ми трон. Някой си, известен под името Дурали, от двадесет години е писар в град Търнови. Изпълнявайки длъжността на съдебен писар той правел всичко да се хареса на събирачите на данъците върху овцете и на хараджа като всячески тормозел и угнетявал раята; работел с регистри, които сам съставял и издавал фалшиви съдебни решения. Много от първенците на града – имами и хатиби – съобщават, че подвеждайки кадиите, той станал причина за пълното разстройство на съдебното дело и за оплаквания на раята по всевъзможни поводи.
Заповядах. Когато [моята заповед] пристигне, ти да призовеш в съда споменатия [Дурали] заедно с тези, които имат оплаквания срещу него и много внимателно да ревизираш спорните дела, които нямат петнадесетгодишна давност! Ако се потвърди изложеното и се докажат със сигурност извършените [от писаря] беззакония, да го заставиш да върне без остатък това, което законно се полага на ощетените! Ако се докаже, че той е вършел насилия и злоупотреби от всякакъв характер и е издавал фалшиви съдебни решения, да го изпратиш в затвора!
Доложи за положението!
› š
През 1659 г., вследствие на прекомерното завишаване на данък „джазие”, българите от Търновски санджак започнали да се разбягват и администрацията по места се оплаква, че не може да си събере данъците. Заповедта е да върнат всички по родните им места. През тези години турски управници по места започват да стават много нагли.
Раята от села на Търновска каза се разбягва
поради прекомерно завишено джазие
преди 18.ІХ.1659 – 5.ІХ.1660 г.
Арзухал без дата. Документът е изписан с черно мастило на несих с елементи на дивани, индже, дивани и сиякат.
Сигнатура: НБКМ, Ор. отд., Ф. 179, а. е. 363
Превод: М. Калицин
Нека Негово величество, честитият и великодушен мой султан, бъде здрав!
Джизието на раята от милостиво определения ми зеамет е завишено. По тази причина тя се разбяга и разпръсна, заселвайки се в Янболу и селата в казите Янболу, Загра-и джедид, Загра-и атик, Йенидже-и Къзълагач и прочие. Молбата ми е една част от нейните джизие ханета да бъде намалена, а друга част – прехвърлена върху селата, намиращи се в изброените кази.
На султанско разполореждане!
Раб Мустафа, секретар в канцеларията за новите данъчни кочани.
[Допълнителни вписвания]:
1. Да се види на съответното място!
2. Съгласно джизие регистъра за джизието на неверниците от района на Търнови, валиден за 1070 (18.ІХ.1659 – 5.ІХ.1660) г.: село Пиресой – 120 ханета; село Истрадж – 82 ханета; село Посабина – 62 ханета. Общо – 264 ханета.
Както е обяснено, в регистъра са записани двеста шестдесет и четири ханета. Заповедта по този повод принадлежи на султана!
Написано на 12 зилхидже 1070 (19.VІІІ.1660) г.
[Подпис: нечетлив].
3. Заповядано е разбягалата се рая да бъде върната по старите ъ места. Заради преселването ъ са намалени шестдесет и четири ханета.
› š
Поради чумната епидемия през 1659 г., която много силно засяга и Врабево, трета поредна година се намалява данъкът, като на всеки десет ханета се намалява с по едно. От високата порта са проявили малко разбиране да облекчат раята от непосилните данъци.
Намаляване на данъкоплатците християни от
каза Търново поради чумна епидемия и насилия
преди 20.VІІ.1659 г.
Фрагмент от арз, датиран по аналогия с датата на частично оцелял текст в полето – 29 шеввал 1069 (20.VІІ.1659) г. Документът е изписан с черно мастило на талик и индже дивани.
Сигнатура: НБКМ, Ор. отд., Ф. 179, а. е. 207
Превод: М. Калицин
Донесението на нищожния молитствувател за могъщата държава е следното.
При мен молитствувателя, дойде немюсюлманската рая от каза Търнови и предяви следните искания. „По време на регистрацията ни бяха записани три хиляди шестстотин четиридесет и две джизие ханета, обаче някои от нас погинаха при появилата се по волята на Всевишния чума, а други се разбягаха и напуснаха района поради насилия и терор. Тъй като не бяхме в състояние да съберем и изплатим данъчните дялове, които ни бяха определени, ние още по-рано съставихме изложение пред държавата и получихме височайша заповед. Съгласно нея, заради избягалите, които не носят приходи, на всеки десет джизие ханета едно се намалява. Тази [практика] продължи шест-седем години, но в пристигналия височайши берат за събиране на джизието за настоящата 1069 (29.ІХ.1658 – 17.ІХ.1659) г. Това намаление не е отбелязано и ние следва да плащаме всичките три хиляди шестстотин четиридесет и две регистрирани ханета, заедно с новооткритите. Ако събирането на данъка става съгласно тази [последната] заповед, сигурно е, че поради невъзможност да плащаме, всички ще се разбягаме и разпръснем. Излагайки положението си, молим към нас да бъде проявена милост и джизието ни да бъде събирано както през миналите години като на всеки десет ханета се намали едно...”
› š
Европейските владения на Османската империя през ХVІІІ век могат да се видят нагледно на следващата карта. В периода на най-голямото могъщество на империята при управлението на султан Сюлейман І тя е включвала освен Балканския полуостров и части от Австро-Унгария, цяла Северна Африка – от Алжир до Египет, както и целия Арабски свят (Сирия, Йордания, Ирак, Саудитска Арабия, Йемен). Ясно се вижда, че границата между Османската империя и Русия е вървяла по течението на р. Днестър. Освен васалното Молдовско воеводство, Османската империя е владеела, макар и за кратко, части от днешна Западна Украйна.
В този си вид Османската империя започва да се разпада след 1835 г., когато тя води Кримската война с Русия, за да се стигне до 1877-1878 г., когато тя се разпада окончателно.
[1] Врабево през 17 век е било към кааза Хаталич, а по-късно към каза Селви /Севлиево/ чак до Освобождението.
