ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ВРАБЕВО
/Руси идват в селото/
След потушаването на Априлското въстание /1876 г./ все по-често започнало да се говори за война между Русия и Турция, за освобождение на България. Българите от околните села и махали станали по-смели, а турците взели да се ослушват и да се страхуват, особено тези, които по време на въстанието вършели убийства и други зулуми над българското население. Една година след Априлското въстание, след като Русия употребила всички средства да накара Турция да даде права на българския народ и след като се уверила, че това няма да стане по мирен начин, обявила война за освобождение на България. На 15 юни 1877 г. руските войски минават Дунава при Свищов и освобождението започнало. Челният отряд от руски войски, в които влизали и българските опълченци под командването на генерал Гурко, скоро стига до древната българска столица Търново. Там те били посрещнати с неописуема радост от българското население и заминали за Шипка, а оттам - за Стара Загора. Друга войскова част под командването на полковник Архип Антонов се отправя към Севлиево, за да запази града. Руското командване било уведомено от българите, че турците в Севлиево под водачеството на хаджи Тюриди се готвели да запалят града и да избият всички българи.
Към Севлиево заминал по заповед на великия Николай Николаевич - главнокомандващ руските войски, отседнали в Търново, и поручик Верещагин със своите казаци. Архип Антонов и Верещагин пристигнали в Севлиево и след упорити боеве с организираните от Хаджи Тюриди башибозуци превзели и освободили града. От войските на полковник Антонов и Верещагин били изпратени конни разезди на запад към Врабево, Дебнево и други села, за да парализират тамошните турци, някои от които взели участие в боевете при Севлиево[1].
Група от руската войска, която освободила Севлиево, за да запази левия фланг на войската, тръгнала да освобождава Ловеч.
В издателство "Наука" - Москва, 1964 г., т. 2, е напечатано едно писмо, написано от четирима българенци. Писмото носи дата 3 август 1877 г. В него те молят руското командване да изпрати по-скоро войска, защото разярените турци могат да погубят двете единствени български села - Българене и Враца /сега Стефаново/.
За пристигането на руски войски в Дебнево и Врабево сведенията са почти идентични. В Дебнево дядо Пенчо Кучът, който по това време бил чирак у кмета /мухтаря/ на селото, разказва, че руски казаци на коне пристигнали откъм м. "Копито" и спрели северно от селото на м. "Гламя". Казаците били 7 - 8 души. Турците били вече напуснали селото и заминали за Добродан. Това било през месец август 1877 г.
Същите сведения за пристигането на руски войници във Врабево дава и баба Велика, дъщеря на дядо Иван Караиванов - един от местните жители на Врабево.
"Аз бях момиче на около 14 - 15 години, разказва баба Велика. - Баща ми имаше доста овце и кози и аз ходех да ги паса по баира. Когато вечер се връщах, баща ми разказваше, че лошо ще ни сполети, защото откак започнала войната между Русия и Турция, турците се заканвали да избият всички българи в селото. Турците станаха много неспокойни през лятото на 1877 г., когато разбраха, че московецът е навлязъл в Турция и наближава Балкана. През Врабево минаваха турци, възседнали на коне, идещи от Борима и Добродан и заминаваха за Дамяново, а оттам - за Севлиево. /Това били башибозуци, които отивали на помощ на севлиевските турци./ Наближаваше Света Богородица - 28 август. По едно време видяхме, че турците взеха да се стягат за път. Товареха коли с багаж /покъщнина/, стягаха се да заминават. Една вечер татю ни каза, че турците ще бягат, защото русите били вече близо. Минаха няколко дена. Една нощ чухме голяма гюрултия - викове, псувни, плач. Разбрахме, че турците бягат към Добродан. Говеда мучаха, овце блееха, кучета лаеха - беше много страшно. Ние, българите, бяхме събрани, стояхме будни, нащрек - готови да бягаме към баира. На сутринта разбрахме, че всички турци заминали за Добродан. Селото остана почти пусто. Тук-там се виждаше някое говедо, изостанало от някое стадо. Чуваха се кучета, да вият из празните дворове. Останали бяха само някои най-бедни турци, които нямаха възможност да избягат. Аз пак изкарах добитъка на паша и често се взирах на изток, откъдето, както казваше татю, щели да дойдат руснаците. По едно време видях, че откъм "Копитото" се зададоха войници на коне. Те бързо препускаха към селото. Когато стигнаха селото и влязоха в него, бяха посрещнати от българите, а така също и от останалите мирни турци. Русите спряха на "Камъка", там, където после беше къщата на Минко Ганешки, и се запознаха с дошлите при тях българи. Те разговаряха и с моя баща, когото повикаха и го задължиха да им бъде пазач през нощта, докато те спят."
Силно впечатление направило на българите това, че началникът на русите извадил някакъв чувал, надул го, той се изпълнил с въздух и началникът легнал на него да спи. /Навярно това било гумен чувал/.
Дядо Иван Караиванов стоял на пост през нощта и бдял за спокойния сън на братята руси. На сутринта българите донесли храна за хората и конете и разказали за бягството на турците и за техните зверства. Русите закусили, възседнали конете си и казали, че ще отидат да догонят турците. Някъде към Добродан бягащите турци били настигнати. Русите върнали много добитък - овце, говеда и др. в село Врабево и ги раздали на българите. За награда на дядо Иван Караиванов, дето ги пазил, докато спели през нощта, му дали един чифт волове.
Русите не стояли много дни в селото, а се върнали обратно към Севлиево. Преди да си тръгнат, те посъветвали българите да напуснат селото и да отидат в чистото българско село Бериево, докато свърши войната, защото турците може да се върнат временно и да си отмъстят.
И тук баба Велика продължава:
"Татю натовари най-необходимата ни покъщнина на колата, впрегна воловете и цялото семейство заминахме за Бериево. Там отседнахме в къщата на баба Банчовица. Това беше през м. август. Това помня много добре, защото заедно със семейството на баба Банчовица заговяхме за богородични пости. След Освобождението баба Банчовица ни идваше всяка година на гости по един - два пъти и се тачехме като роднини."
Предвижданията на руския началник излезли прави. Някои турци наистина се върнали и почнали да грабят и да изнасилват останалите българи. В тези си действия те били подпомагани от българина Димитър Сапунджията, който също бил ярлиец /местен човек/, но държал за турците и не вярвал, че ще дойде Освобождението. Това положение траяло, докато се водела войната и не бил сключен мирния договор. Но войната свършила, мирът бил сключен и България станала свободна държава /3 март 1878 г./. Турците разбрали, че за тях тук вече място няма и заминали за Турция, оставяйки имот, къщи, добитък.
От околните махали и села, от Ново село, Зла река, Скандало, Бранево, Гумощник, Патрешко, Орешак, Белиш, Враца и др. заслизали българи, които заграбвали или закупували имоти от турците на безценица и се заселвали във Врабево. "Завземането на земите на избягалите турци ставало по революционен начин."[2] Това добило законна форма, когато бил сключен Берлинският договор /1879 г./, когато турците получили право да се завърнат по местата си, да продават имота си и да се изселят или да останат в България. Голямата част от турците във Врабево продали имотите си и заминали за Турция. Във Врабево останали малко турци, ненавиждани от българите.
Трябва да отбележим, че щом като завземането на земите, оставени от турците, ставало по стихиен начин, имало и много несправедливости. Наред с бедните и средните селяни, които дошли във Врабево и закупили по 20 - 30 дка земя, пристигнали и богати чорбаджии, които по разни начини се снабдили с документи от избягалите турци и станали собственици на много земя в землището на Врабево. Ето някои от тях: Спас и Стойко Керкенезови, дошли от Троян и успели със завръшчилък да закупят много имот. Само Спас Керкенезов закупил повече от 47 емляка, равни на 850 дюлюма /декара/ и то на безценица. Този имот Спас Керкенезов управлявал от Троян. Той го раздавал на бедни селяни, които го обработвали на изполица. Същият богаташ направил в селото две къщи, за да има къде да живее през лятото, когато се прибирала реколтата. Селяните, които работили имота му, били задължени да прекарват снопето, царевицата, да му помагат при вършитба и при други селскостопански работи. Лятно време Спас Керкенезов, възседнал добре охранен кон, обикалял нивите си и следял как изполичарите обработват посетите култури.
Брат му Стойко Керкенезов, който бил секретар в околийското управление, също закупил доста имот във врабевското землище. Направил голяма къща, изградена с тухли, която е служила за обществени нужди - ту за училище, ту за ТП Станция и т.н.
От Севлиево дошли във Врабево Ватю Маринов и Никифор Бобев, които също закупили доста имот. Ватю Маринов се преселил в село и вземал живо участие в обществения му живот. По-късно синът му Костадин станал секретар - бирник в общината, на която служба останал до 1927 г. Дъщеря му /на В. Маринов/ се оженила за поп Стефан Хр. Калоферски, която била единствената жена с прогимназиално образование към 1890 г.
Другият севлиевец - Бобев, закупил имот във Врабево, обаче останал да живее в Севлиево. В селото идвал всяка неделя и донасял разни дребни стоки и ги продавал на врабевени. Той бил доста богат човек, но живял доста разгулен живот. Често отивал в с. Дебнево при някаква жена, която му вземала всичките пари. Този му живот постепенно го разсипал, той продал имота си във Врабево и се прибрал да живее в Севлиево.
СВЕДЕНИЯ ЗА ВРАБЕВЕНИ, ВЗЕЛИ УЧАСТИЕ В БОРБИТЕ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ ОТ ТУРСКО РОБСТВО
За малкото останали българи в село Врабево до Освобождението ни от турско робство няма данни да са се включвали в революционните борби, с изключение на родове, изселени по принуда и прокудени от селото заради неприемане на мохамеданството и проявена дързост към поробителя, за които ние много малко знаем сега.
По предание, около гр. Тетевен, мах. Врабците е била заселена от бежанци – българи, избягали от с. Врабево. За да заблудят турските власти на Тетевен и за да не им потърсят сметка откъде са избягали и защо са дошли там, най-напред се представяли, че са българи от Бесарабия и се наричали бесарабци, по-после рабци и накрая врабци. По това название се е оформило и името на махалата – Врабците.
Колко заселници са се заселили там от с. Врабево, няма данни.
Конкретни писменни данни има и се знае само за двамата братя – Хаджи Иван и Хаджи Станчо Врабевски, заселили се в гр. Тетевен към края на ХVІІІ век. и преселили се от някогашното севлиевско село Врабево. Въртели са голяма част от търговията на гр. Тетевен с дървен строителен материал, зърнени храни и добитък и са носели прозвището “бесарабите”.
От тях Хаджи Иван Иванов Врабевски е имал осем деца и е бил убит през 1862 г. от турците в с. Чириково, днешно Садовец, с цел обир, когато е отишъл по търговия.
Много граждани от Тетевен знаят, че Станю Хаджистанчев Врабевски е бил председател на Тетевенския революционен комитет "Кардан", основан през 1870 г. от Апостола на свободата Васил Левски.
Станю Хаджистанчев Врабевски е син на родители - преселници, дошли в Тетевен от с. Врабево. Станю Хаджистанчев Врабевски е интересна личност с големи заслуги в борбите за освобождението от турско робство. И понеже коренът му е от Врабево, заслужава да му се отреди подобаващо място в историята на селото ни. Той е роден през 1822 г. в гр. Тетевен, където получава първото си килийно образование. След това заминава за Факшани /Румъния/, за да продължи образованието си. Освен там, той учи в Пловдив и в Унгария. Добива солидно образование и усвоява добре румънски, унгарски, гръцки и др. езици.
Преди всичко той е бил умен и с широки интереси, търговец с неизмерими богатства и с основание Стоян Заимов го нарекъл „Тетевенския Родшилд". Икономическото му състояние е дало възможност да се ползва с голямо влияние пред турските власти. В резултат на това привилегировано положение той по два-три пъти през годината е преминавал река Дунав във Влашко с благословията и знанието на турските власти.
Там се е срещал с българските емигранти. Имал е лично познанство с Раковски, което се потвърждава от факта, че собственоръчно, с автограф Раковски е подарил на тетевенския чорбаджия - Станю Хаджистанчев Врабевски, своята поема "Горски пътник", която след смъртта си той оставя на своя син.
За разлика от други чорбаджии, той не само, че не е бил чужд на революционното ни освободително движение, но е взел активно участие в него. Когато Левски е посещавал Тетевен, винаги е отсядал в хана на Станю Хаджистанчев Врабевски, който е бил доверено лице на Апостола на свободата Васил Левски.
Месец след обира на "Арабаконак" от Димитър Общий, настъпва провал във вътрешната революционна организация. Според някои автори на 24, според други на 26 октомври 1872 г. братята Станчо и Станю Хаджистанчеви биват арестувани лично по указания на току-що пристигналия в Тетевен софийски мютесарафин Мазхар паша. След арестуването им почти всичкият им имот е бил разграбен от башибозуци и др.
Отправени за София, те са осъдени по на 3 - 4 години до прекарат каторга в "Диарбекир". След 40-дневно пътуване пристигат през месец април 1873 г. в "Диарбекир", където търпят големи лишения, несгоди и побоища, в резултат на което по-големият брат Станчо умира на 11 април 1875 г.
Станю тежко изживява загубата на брат си Станчо, тъй като мечтаели по-скоро да бъдат пуснати на свобода, поради изтичане на тригодишния срок на наказанието им.
Станю Хаджистанчев Врабевски е пуснат на свобода в самото начало на м. юли 1875 г., но той не се завръща в Тетевен, а се установява в чужбина, вероятно в Русия и Румъния. Едва в първите дни след Освобождението пристига здрав и читав в родния Тетевен, посрещнат радушно от тетевенци, на които разказва при какви обстоятелства е умрял брат му Станчо.
Сподвижникът на Левски от гр. Тетевен, Станю Хаджистанчев Врабевски, на когото коренът му е от Врабево, умира на 14 октомври 1904 г. в Тетевен, а жена му - Йона, на 19 юни 1945 г.
Братята Станчо и Станю Хаджистанчеви, заедно с майка си Милка, честно и всеотдайно служат на освободителното дело във вътрешната революционна организация, създадена от Апостола на свободата Васил Левски, като негови най-предани последователи и сподвижници.
Всички тези данни, в съкратен вид, за Станю Хаджистанчев Врабевски са от книгата "Сподвижници на Апостола" от Любомир Дойчев, Издателство "Отечество", 1981 г. и от една кореспонденция, отпечатана във вестник "Заря на комунизма" от 23 март 1982 г. от Иван Симеонов.
Друг врабевенин, взел активно участие в Руско - турската освободителна война като опълченец, е бил Иван Михайлович Молдован, за когото има документи в музея на град Шипка, че е бил от село Врабево. Сражавал се е в боевете на връх "Шипка", където в бой с турците загива като герой.
Ние предполагаме, че родителите на този Иван Михайлович са се изселили /избягали/ от турските безчинства от Врабево около 1830 - 1850 г. и са се заселили в Молдавия, откъдето идва и името Иван Молдован.
Друг опълченец – Иван Недялков, от с. Зла река, е участвал във войната против Турция от 1.ІХ.1877 г. в І-ва рота от 8-ма дружина на сборната бригада опълченци, сформирана в България. /”Българско опълчение” – Сборник от документи и материали, т. ІІ, стр. 161, Държавно военно издателство, София, 1959 г./
След Освобождението дядо Иван се заселва във Врабево.
[1] Ал. В. Верещагин - Освобождението на Севлиево от турско робство - брошура на в. "Севлиевска трибуна", към бр. 23 и 24/1967 г.
[2] Йоно Митев - "Аграрният преврат у нас след Освободителната война през 1877 - 1878 г.",
сп. "Исторически преглед", год. IХ, кн. 6, с. 645
